Размисли за българския език и българчетата

Свещен, изстрадал, древен, благозвучен… Много са епитетите, с които са наричали и наричаме българския език. Но те неусетно се превръщат в клишета, които и стари, и млади днес използват, без да съзнават и чувстват дълбочината на смисъла. Паметни слова за нашия български език, изречени през Средновековието, Възраждането или през по-късните, не толкова пламенни епохи, сега се повтарят като лозунги, в които почти никой не влага мисъл и емоция.

Какво означават за българските деца днес спорът на Константин Кирил Философ с триезичниците, делото на славянските първоучители и техните ученици, мъдрите слова на стотици народни будители или Вазовият възглас „какъв размах и изразитост жива“? За повечето от тях това просто са „неща“, които се преподават в училище, за които говори със странен патос или чувственост всеки учител по български език и литература. Слушайки, повечето ученици си задават също така клиширания въпрос „Къде ще ми трябва това?“. И дори са склонни да пренебрегват българския език, българската литература. В чатовете пишат на български, но с латински букви. Помежду си говорят на български, но с много чуждици. Зрелостен изпит, т.нар. матура, държат по български език и литература, но предпочитат чуждите езици и чуждата литература.

Безспорно печелят, като опознават световната култура и цивилизация. Прави са и родителите, които твърдят, че най-важен за децата им е английският език, че без него за тях няма бъдеще. Но защо едните знания трябва да са за сметка на пренебрегването на другите?

Ние, родителите и учителите по български език и литература, които все по-трудно намираме пътя към сърцата на децата, обричаме днешните българчета утре да бъдат като „дърво без корен“. Какво бъдеще всъщност искаме за децата си? Какво бъдеще очаква родния български език, родната литература и култура и родината България?

За някои написаното може да звучи високопарно, пристрастно и дори не в крак с времето. А то е просто израз на тревога за българчетата и духовността днес и утре.